Интервю на Красимира Димитрова и Изабела Киека с писателя Румен Иванчев
Румен Иванчев е български поет, писател и журналист.
Роден на 16 юни 1948 г. в София. Завършил е Висшето техническо училище в Столицата. Бил е главен редактор на в. „Технически авангард“. Работил е в сп. „Наука и техника за младежта“, в. „Септемрийче”, основател и главен редактор на първото българско списание за научна фантастика „ФЕП“ (1987–1990). Член е на СБЖ. Автор е на книги с поезия, сатира и на книгите за деца: „Защо? Защо?“ (1986), „Петле на покрива“ (1987), „Перко и Петьо рисуват“ (1989), „Девет хремави планети“ (2014) и “Играчката на ветровете” (2015). Първата му стихосбирка „Сянка на река“ (1983) е наградена в конкурса „Южна пролет“ в Хасково. Носител е на наградата „Фараболина“ (1993) и наградата на Карнавала във Виареджо (1994), Италия. В България е носител на наградите “Чудомир” (2015) и “Константин Константинов”(2016). Превеждан е на руски, сръбски, италиански и английски.
От 1991 г. живее и работи в Рим.
Красимира Димитрова: Господин Иванчев, все още сме под впечатление на Вашето гостуване в БУМ – Българско училище в Милано. Видяхме, че зад автора на весели детски стихчета и нежна лирика се крие един много симпатичен и скромен човек, с голямо чувство за хумор . Носите един невероятен положителен заряд и най-хубавото е, че успяхате да ни понесете в пълноводната река на приятни преживявания и приключения.
Лесно ли се пише за деца? Как успявате да докоснете чувствителната детска струна на внимание и да породите интерес у малките читатели?
Румен Иванчев: Писането никога не е лесно, когато имаш съзнанието, че създаваш литературно произведение. А за децата е още по-трудно, защото те възприемат думите по-непосредствено, с доверие и с радост или с неприкрито разочарование. Никога с безразличие или притворство, както правят понякога възрастните от учтивост или по други съображения. Обичам да се връщам в моето детство, където ми е хубаво и смешно. Представям си, че имам за домашно да науча наизуст собственото си стихотворение или да преразкажа своята приказка и едва тогава публикувам написаното, което съм редактирал внимателно.
Изабела Киека: Какъв бяхте Вие като дете и знаехте ли че като голям щяхте да пишете за деца?
Румен Иванчев: Бях нормално и будно дете, тръгнало отрано на детска градина. Знаех много стихотворения и дори в трети клас завърших едно свободно съчинение с може би първото ми стихотворно «произведение», което беше похвалено от учителката ни, другарката Кирлиева, пред целия клас. То беше смешно и имаше заглавие «Марш на мравките». Лиричните ми опити продължиха и след това, но едва 16 -годишен видях името си за първи път във вестник «Средношколско знаме» и списание «Родна реч». Мечтаех, разбира се, да стана велик поет и писател. Удивителното е, че за деца прописах чак след двете години, прекарани в казармата.
Красимира Димитрова: За съжаление, много рано се прощаваме с детството, узряваме прекалено рано. На каква възраст се връщаме отново деца?
Румен Иванчев: Не знам! Нося детството със себе си, където и да се намирам по света. То е моето съкровище, То е моята Родина. Не се обиждам, когато ми кажат, че съм малко инфантилен. Това за писателя може да бъде и предимство.
Красимира Димитрова: A пораснало ли е “дръвчето с тричетвърти чорапи”?
Румен Иванчев: За съжаление обичното ми «дръвче с тричетвърти чорапи» вече го няма на хълма. Зимата го затрупа и глътна.
Красимира Димитрова: Запознахме се с лиричната стихосбирка «ДРЪВЧЕ», в която разголвате вашата нежна и чувствителна душа, потърсила бряг в Италия. Защо избрахте точно тази слънчева страна?
Румен Иванчев: Mечтата на всеки човек е всъщност копнеж по невъзможното. От дете си мечтаех да посетя страната на Пинокио и Лукчо, да вляза в Колизеума или да поплувам с гондола в Канале гранде на Венеция. Уви, на нас, обикновените българи, всичко това беше забранено. Но не беше забранено да учим италиански, например! И да мечтаем, затворили очи, след някой от прекрасните филми или песни, които за щастие прескачаха Желязната завеса. Смятам, че съм жертва, както и много мои връстници, на «идеологическата» диверсия на италианската култура и красота.
Красимира Димитрова: Може ли да съществува “дърво без корен”? Отговорете, ако обичате, като градинар и като човек, напуснал своята земя.
Румен Иванчев: Да! Защото, според мен, Човекът е ходещо или дори летящо дърво. Лесно пуска корени там, където почвата, слънцето и водата са най-благоприятни. Италия в много отношения прилича на България. Ние сме средиземноморци по душа и темперамент и това е почувствал всеки, дори и да е бил само като екскурзиант тук. Полуостровните ни култури са много близки, но за съжаление историческите ни съдби, особено през втората половина на миналия век, се различават фатално.
Красимира Димитрова: Впечатли ни Вашата сатира, острото перо, с което по много интелигентен начин се докосвате до актуални проблеми. Колко е разстоянието от усмивката до сълзата?
Румен Иванчев: Питайте сърцето!
Красимира Димитрова: Ще си позволя да Ви цитирам: “Миналото е изтекла вода. Бъдещето- следващият” А какво е настоящето ? Какво е то и в личен план?
Румен Иванчев: Настоящето е онова, което чувстваме, и в което живеем реално. То е вечно бягащият и ненаситен миг, който поглъща минутите, часовете, денонощията, месеците, годините и вековете. Само гениален поет е могъл да изрече: «О , миг, поспри…» Всички сме мимолетни, знаем го добре, но повечето от нас не умеят да ценят и истински да се наслаждават на мига.
Красимира Димитрова: На децата зададохте въпрос за свободата и те дадоха много спонтанни и цветни отговори. Пак ще Ви цитирам “Свободата ни трябваше за нещо…Вече не си спомняме за какво…” А Вие спомняте ли си за какво и кога ви беше нужна? Вие свободен човек ли сте?
Румен Иванчев: Да, помня за какво ми трябваше и ми трябва свобода. Да творя без намеса на други хора и съображения, сам да избирам в какво да вярвам и кого да обичам.
Красимира Димитрова: Кога “Човешкият език” ще стане официален и универсален в България и в света?
Румен Иванчев: Когато в България започне да управлява Човещината и законите реално започнат да закрилят най-слабите и нуждаещите се в обществото.
Красимира Димитрова: Преводната работа е много трудна, а да се превежда поезия, без да се изгуби емоционалният заряд, който носи оригинала – още по- трудно. При поезията важи ли правилото за буквален превод? Вие как успявате? Нашето училище участва редовно, в продължение на шест години, в поетичен интернационален конкурс в Триуджо . Не скриваме нашата гoрдост и искме да Ви се похвалим с призови награди на лични авторски творби и колективни композиции. Когато пишем поезия на български, често се налага да я преведем на италиански и обратно. Дайте ни съвети като професионалист в тази област!
Румен Иванчев: Поздравявам учениците от БУМ за успехите в превода на поезия, който е изключително трудна, но благословена от всички културни хора по света работа. Усилията Ви на учители в тази посока няма да са напразни, защото българските деца зад граница днес са многоезични и отворени към света. За тях преводът е естествен и те го чувстват като игра и необходимост.
Познавах лично големият български поет и преводач Валери Петров. От общуването с него разбрах, че при превода не е достатъчно ловко да боравиш с римите и ритъма, а е необходимо да имаш необходимия лексикален багаж и богата култура. Днес е особено важно да откриваме подходящи примери на професионална всеотдайност, за да се учим от тях и да ги следваме.
Красимира Димитрова: “Предците ни завещаха прекрасна земя и ние се закопахме.” Ще я бъде ли България?
Румен Иванчев: Това зависи от всички нас и най-вече от младите българи и българки. ДНЕС НИЕ СМЕ ПРОКУДЕН И ПРЪСНАТ НАРОД, НО НЕ СМЕ БЕЗПРАВНИ. Трябва да се научим да търсим правата си и да изпълняваме честно своите задължения на европейски граждани. Страната ни има развитие, но то е бавно, поради факта, че с реките от пари разполагат подкупни и некадърни хора, които лицемерно наричат себе си политици.
Красимира Димитрова: Господин Иванчев, благодарим Ви за вниманието! За нас беше изключително приятно да пътуваме заедно във Вашия прекрасен творчески свят! До нови срещи!